„Писането на поезия е моят личен завод за рециклиране на скръб“: Димана Йорданова

22 Дек. 2017

„Спомням си, че на първия учебен ден в първи клас бях с едни смешни чорапи до коленете. И някъде в процепа между този срам и вълнението от факта, че съм станала поредната тухла в стената на образователната система, блесна корицата на буквара – момиче и момче със същите нелепи чорапи като моите. А в краката им – котка. Хубаво беше.

Детството ми премина, което е най-горчивият факт от историята. Иначе бях нормално дете – играех с въображаеми приятели, скришом се напикавах, вадех очите на куклите си и мислех, че съм безсмъртна.

В гимназията не се отличавах видимо от моите съученици – имам предвид, че на никой от нас не му беше интересно да е ученик. Пубертетът се интересува от други неща. И все пак знаех наизуст цели книги с поезия и половината от един роман. Това ме караше да се чувствам доста различна понякога. В лошия смисъл на думата.

И все пак знаех наизуст цели книги с поезия и половината от един роман.

- #

Пораснах, когато вътрешната ми представа за света стана толкова несъвместима с външните му факти, че той, светът, просто се счупи. И заживях с книгите като самотна старица с безсмъртните си котки. За което съм благодарна.

Не помня кога разбрах, че имам талант в писането. А и изобщо не знам дали някога съм разбирала подобно нещо. Разбрах, обаче,  друго – че е възможно и да не мога да пиша, но със сигурност не е възможно да не пиша. Писането на поезия е моят личен завод за рециклиране на скръб. Нито ми дава, нито ми взема  – машините просто си преработват и шумът от тях никога не спира.

Разбрах, че е възможно и да не мога да пиша, но със сигурност не е възможно да не пиша.

- #

Но пък си спомням поводът  за първата ми цигара. Баба ми вареше лютеница на двора, а братовчед ми ми даде една от неговите цигари и каза да я запаля директно от огъня. Истинско предизвикателство. Бях на седем, дръпнах си два пъти и, разбира се, припаднах.

Последният повод за писък в моя живот беше съвсем скоро. Стоях, мислех си нещо и осъзнах, че съм започнала да се влюбвам в адски неподходящ човек. Тогава изревах силно на глас:„Е, няма да стане тая!“. И ритнах масата с крак. Съседите може би чуха, но те са мексиканци, така че не разбраха.

Сърцето ми е устроено от клапи, грамофонни плочи, книги, мрак и чужди сърца. В него има място за всеки, който си изтрива краката преди да влезе, въпреки че знае колко мръсно е вътре. 

Вечер заспивам с тревогите, радостите, неизмитите чинии и чистата си съвест.“

---

„сложиха му ново сърце 
в което нея я няма:  
тялото му го отхвърли“ 

„Две обувки

се влюбили.

Замечтали да тичат под дъжда

боси.“

Из „Жената и мъжете, които бях“ 

---

Димана Йорданова е носител на първа награда на международния литературен конкурс „Алда Мерини 2016”, както и на националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ за първата й издадена стихосбирка “ Жената и мъжете, които бях“. 

---

Снимка: Васил Инджов/ сп. Егоист

Коментари

коментара